Buscar
  • Monika Uzunova

Блог две

Actualizado: 24 ago

Work experience number one


Хм, не съм сигурна, че ще мога да преразкажа спомените си от първия ми стаж в държавната администрация с точност, тъй като е било преди има-няма стотина години и за съжаление с напредване на възрастта и увеличаване броя на депресиите, мозъчните ми клетки стават все по-малко, а паметта ми започва да ми изневерява все повече. Но не пречи да опитам, а и ако поизлъжа тук-там, обещавам да не наранявам никого. Та, помните онова унизително първо интервю за МОН. Както ви споделих, шанса ми да ме вземат там отлетя като Излел е Дельо хайдутин и аз, и нараненото ми достойнство не получихме работата, но пък за сметка на това имах втори шанс с МОН в една от структурите му в Банкя. Оказа се, че министерството има служители там, които отговарят за допълнителната квалификация на учителите, организират им курсове, обучения, семинари, ваканции и след една среща с директора там, получих така желания стаж в меката на българското образование. Майчице, мислех си аз, УСПЯХ, ще работя в държавната администрация и живота ми тръгва нагоре към висините на невиждания успех. Бях особено горда със себе си тогава. Егото и арогантността ми от онзи етап си организираха всекидневни партита, докато все още здравата част на иначе леко болния ми мозък, не ги прекъсна, сервирайки им горчивият коктейл на реалността.

Ден първи.

Добре дошли в Банкя. Добре дошли в МОН. Аз и още трима стажанти  - две момичета, учещи право и едно момче, студент по ИТ технологии,  пропътувахме дългия път от Студентски град и Люлин до града на Бойко Борисов, за да  започнем службата си (я че хубава дума-служба, обещавам да се върна на нея като се вдъхновя да пиша за държавните ни служители) в 12 часа на обяд. Бяха ми подготвили програма, запознаха ни с дейността на организацията и ни показаха сградата, в която трябваше да работим в следващия месец. Това е вашият офис. Голяма, просторна стая, с естествена слънчева светлина и огромни прозорци, плюс огромна тераса с гледка към планината. Е ся си еХе мамата, си помислих. Мога да си работя (Господ знае какво) и да си пуша, и да си пия кафе по цели четири часа на ден и ще ми платят и 400 лева в края на месеца и един ден като завърша, ако се справя добре със задачите си сега,  може да ми предложат работа тук и е толкова хубаво, и разкошно...ох,  20-годишният ми мозък щеше да експлоадира от ендорфини и допамин в онзи първи ден. Беше ми особено щастливо и позитивно, признавам. Всичко ми беше хубаво. Харесахме се и с колегите стажанти, особено с Деси, която имаше много симпатична енергия на уравновесен млад човек с цели и Светльо, който беше леко смутен и срамежлив, но пък готин млад мъж, с ненатрапчиво чувство за хумор, показващ уважение към всеки. Ден 2. Всеки от стажантите беше поет от служителите, които отговаряха за нас и на които се предполагаше, че трябва да помагаме, а те да ни обучат на занаят. Нямам идея какво правиха останалите трима, но аз бях поета от секретарката на звеното. Хм, уча администрация и управление, не ми се става секретарка, а шеф някакъв, но пък е добро начало, успокоявах се аз. Казаха ми да отида в кабинета и да започваме. Юхууу. Мамо, мамо, дръж се, започвам.

- Здравей. Това тук е входяща поща -поздрави ме набързо и отвори един огромен шкаф, пълен с папки с документи жената, отговорна за мен.... Ще трябва да ми помогнеш, след като те обуча, да ги подредим, да им сложим входящ и изходящ номер и да ги архивираме. -Разбира се. Нищо не разбирах още, но фейк от тил ю Мейк ит!

-Това е ужасно много работа, каза ми тя. Няма да успеем да свършим всичко за един месец, ще ни трябват поне още трима служители за това, но пък колкото успеем.

-Добреее.

-Ало, Марчеее. Да, да...говореше си с някой по телефона тя и стелна неодобрителен поглед към мен. Сега съм малко заета, ако искаш утре ще продължим. Качи се горе при другите стажанти.

Само това? Входяща-изходяща поща? И Марчето? Коя е Марчето, колежка ли и беше? Хубаво, де, не съм сигурна, че и звънна Марчето, не помня как се казваше човека, който прекъсна обучението ми, но в следващите дни имаше много Марчета Лилита и всякаква знайни и незнайни приятелки и роднини, с които секретарката си говореше за всичко друго, но не и за работа. Качих се горе и тъй като другите стажанти не бяха свършили толкова рано с обучението си, имах цялата огромна стая и тераса за мен. Беше време за никотин и кофеин и малко визуализации на светлото ми бъдеще в Банкя.

Ден 3-30.

Еми, време е за документи и истинска работа. Ще описвам писмата. Пишеш номер едикой си тук, после същия номер го записваш в тази тетрадка, после връщаш документа в папката. Вземи тая папка и като я приключиш, ще ти дам нова. Взех я и започнах. 1234 тук, 1234 там. Хм, дали пък не бъркам? Беше прекалено елементарно, бързо и лесно, а секретарката каза, че им трябват още трима човека за това. Питах я дали го правя правилно.

-Да, да, но не бързай, за да не допуснеш грешка, че допуснеш ли, става лошо....

Ок, 2345 тук, 2345 там. Даже не поглеждах съдържанието на документите, фокусирах се върху цифрите, за да не предизвикам някой пожар, революция, война или каквото там можеше да се обърка, ако не бях попълнила коректно нещата. До края на деня бях готова с няколко папки и все още не разбирах защо ме наплаши така лелята с многото работа, която трябва да се върши. След това ми стана ясно, че наистина нямаш време за всичко, ако искаш докато работиш да си говориш с майка си, леля си, стринка си и всички приятелки от детството, докато записваш входяща и изходяща кореспонденция. Всеки ден отивах с все по-малко желание на работа. Харесваше ми в офиса само заради терасата и другите момичета и момчета, с които споделяхме общата съдба на отегчени до болка стажанти. Около 20-тия ден приключих с всички документи, които имаше за описване. После ходих само на разходка и кафе в офиса. Нямаше работа за мен, нямаше работа и за другите трима студенти, но пък съм сключила договор и продължавах да ходя, за да си получа стипендията от 400 лева...и така до ден 30, когато изпитах истинско облекчение, че свърши тая мозъкоубийствена дейност по подреждане на папки. Мамо, мамо, хич не ми се става държавен служител. И добре, че не станах. Представям си колко безсмислени разговори трябваше да провеждам с всичките си приятели и роднини, докато симулирам дейност и ми се плаща за това от джоба на наистина работещия българин. По онова време още не бях чела Айн Ранд и темата за данъците не занимаваше съзнанието ми. Слава богу, защото никак нямаше да ми е забавен тоя разход на ресурс, време и капацитет, който се случваше в МОН. Приключих стажа, без нови знания и умения, но пък с приятни запознанства с готини хора. За съжаление пътищата ни с тях се разминаха. Деси живее в Австралия, а Цветелин в Австрия. От четиримата стажанти само 1 живее в България и 0 са част от държавната администрация. За съжаление... Поздрави от Валенсия. Не е Банкя и си нямам такава тераса като на министерството, но нека се фокусираме върху положителните неща, оцеляла съм и без тераса, ще се справя и занапред, само мир и любов да има...и добро психично здраве.

51 visualizaciones0 comentarios

Entradas Recientes

Ver todo