Buscar
  • Monika Uzunova

Блог едно

Actualizado: 20 ago




Здравейте, приятели.


Повечето от вас ме познават и няма да губя времето ви да се представям. За тези които не знаят много за мен ще кажа, че предпочитам да мисля за себе си като за селска фея, бивша дебеланка, бивша депресантка, бивш политически хейтър и човек, който се надява, че бъдещето му е подготвило куп приятни изненади и по-малко болка, ако може. Не разбирам от много неща и шансът да ви науча на нещо, което вече не знаете, е много малък, но се надявам заедно да затвърдим общи ценности и теории, да търсим смисъл и красота в безсмислието или просто да си бърборкаме за птичките и пчеличките, за времето, за психичното здраве, депресиите, хубава музика, мода, диети и спорт, вкусна храна, културни събития, различия, преживявания, пътувания и така нататък. Нямам никакви претенции, че пиша добре, но пък съм пълна с истории, които ми се иска да споделям. Имам две основни причини. Първо го правя от егоистично- психологична гледна точка. Иска ми се да си водя дневник на преживяванията, да си напомням, че живота е хубав, особено в моментите, когато е позагубил от блясъка си, да поддържам добра ментална форма и да потренирам мозъка си да вижда положителното във всяка ситуация. Второ, защото след като баща ми почина, намерих две изписани тетрадки с преживяванията му като тийнейджър. Беше толкова магично, истинско и хубаво, беше свързващо и вълшебно. Накара ме да се почувствам супер горда от него, заради чистотата на намеренията и наивността му. Четенето на дневника му беше като разговор с младата и непозната версия на татко, с когото си приличахме повече от колкото съм предполагала някога. Иска ми се ако някога имам дете, то да прочете тея драсканици, а дотогава, ако усмихна някой или му помогна с думите си, съм свършила повече от добра работа.

След близо едногодишно мълчание и след като преборих поредната (трета) тежка депресия ми се говори. Така че започвам. Излегнала съм се на удобната си спалня във Валенсия, един разкошен град, който наричам свой дом от около две години и половина и си мисля за дългия път, който трябваше да извървя, за да стигна до тук. Днес в съзнанието ми изникна спомен от едно от първите ми интервюта за работа. Позицията беше за специалист към МОН и разбира се, не я получих. Когато единственото, което си правил през живота си е кафе и снимки в семейния бизнес на вашите, нямаш кой знае колко професионални успехи за разказване и слава богу, интервюиращите, (пет на брой държавни служителКи) бяха наясно и затова вместо да ме карат да лъжа колко много опит имам, ме попитаха за хобита. Не бях си подготвила готов отговор и първото нещо, което ми дойде на ум е, че много обичам да пея. Мамка му. Аз верно обичам, но само под душа и вкъщи когато съм сама.

-Обичаш да пееш ли? Я ни изпей нещо.

Е те в тоя момент знаех, че няма да ми дадат работата. Да пея, да пея, никаква музика не ми идва в главата, мъгла, почервенявам, изпотявам се.

-Сигурни ли сте, че искате да ви пея? Аз не съм кой знае колко добра! (само нашите харесват гласа ми.)

-Да, да изпейте ни нещо. Ехидничко се усмихваше една иначе симпатична леля. Ок, казах си, то се е видяло, че в МОН няма да се работи, поне да се свършва с тоя срам и да си ходя в Студентски.

-Коя ви е любимата песен?Питам аз с надеждата да ми подскажат нещо или да си спечеля време, за да се сетя за някаква музика, която да не звучи като стон на ранено животно. Поръча си лелята народна музика. Айде, Монике, нали като дете искаше да ставаш певица. Затворих си очите и запях. "Абре юначе камантно, каква ми найде махано, каква ми найде махано, та си на мене остави" и така още няколко секунди мъка. Лелите ми изракопляскаха от съжаление, благодарих им за времето, извиних се за дискомфорта, който им причиних и си тръгнах. Класираха ме на второ място, след човек, който учеше социална педагогика и който освен, че беше по-подготвен от мен, не им пя народни песни. Няколко седмици преди това бях на интервю в един от мобилните оператори и счупих химикала на интервюиращия, заради малоумния въпрос "Какво можеш да направиш с тоя химикал?"

-Да пиша, да рисувам, да си направя кок на косата и упс...очевидно мога да го счупя. Слава богу, другаде не са ме карали да пея или да си играя с химикали и накрая си намерих работа, за която обаче ще ви разкажа друг път. Завършвам тоя текст в метрото към плажа. Отивам да се разхладя и ви черпя с ей това парче.

https://www.instagram.com/tv/ChWnRL9owt1/?igshid=YmMyMTA2M2Y=

Много я харесвам тая Мила Роберт, някой ден ще и отида на концерт и ще си избухна... както подобава на една леко скучна, 30-годишна , омъжена от скоро жена.

Та така...Чао от мен. Мир и любов, както казваше татко...и добро психично здраве, както казва психолога ми.

99 visualizaciones0 comentarios