Buscar
  • Monika Uzunova

На депресията с НЕлюбов.



Ето такива велики неща получавам като съобщения. Не знам откъде тоя мой късмет с хората в живота ми, но ако има Господ, то той ме обича много, за да прати на пътя ми тези земни ангели, които наричам приятели. Разкошни сте, наистина. Много сте ме усетили и споделянето с вас е най-полезната терапия, която съм имала до момента... Вчера се събудих и видях съобщения от друг позабравен приятел, който също минава през депресия. Беше мило и хубаво и ми помага много.


Точно това се опитвам да правя... Да олеквам и да пускам нещата, които не ми принадлежат, които не са мои и които не ми служат за друго, освен за отлагане на живота в цялата му прелест и низост. Оставям багаж, от който, буквално и преносно, се прегърбих. Ходя като бабичка и бях започнала да изглеждам като такава. Сега опитвам да контролирам мислите си, чувствата и слагам ред в хаоса, доколкото мога, доколкото зависи от мен. Искрено се надявам, че следващият шамар на живота няма да ме прати пак в дупката на депресията. Откровено ме е страх от нея и от себе си.


След ужасната новина за инфаркта на баща ми получих сърцебиене, паник и anxiety атаки (на български anxiety attacks го превеждат като паник атаки, но не е същото). Будех се почти всяка сутрин с учестен пулс и още ми се случва понякога. Когато лятото се поразболях и отидох на преглед при личната ми лекарка от детството, това, което я притесни, не беше зачервеното ми гърло и треската, а пулсът от 120.


– Сега отиди до аптеката, вземи две инжекции и се върни в кабинета. Първата ще ти я бия сега, а за втората ще дойдеш утре. Какво правиш ти, бе, момиче? Ще ти изскочи сърцето.


Верно щеше да изскочи, а дори не го чувствах като нещо ненормално. Бях свикнала на учестения му ритъм и не ми правеше впечатление изобщо. Кръвната ми картина беше покъртителна. Показателите бяха ту ниски, ту високи. Рядко нещо беше в нормата. Толкова изморена се чувствах, че ми се е случвало да заспивам с лаптопа си в скута...


Мисля, че сега съм добре, поне пулсът ми е в норма.


Помня, че след смъртта на Мира вече съвсем абдикирах. Не го можех тоя живот повече. Започнах да ходя на психолог. Свързах се с kabinet.bg, които предлагат безплатна психологическа помощ на жени в нужда. Реакцията им беше моментална. Първите пет сесии бяха абсолютна загуба на време. Толкова не можех да намеря думи, че само повтарях колко е гадно всичко. След петата сесия изобщо не им писах. Ей така поне едно благодаря от куртоазия. Не.


Една приятелка опитваше да ми помага със съвети:

– Пиши пет неща, за които си благодарна всеки ден.


Не можех. Нямаше ги тези пет неща. Намирах кусури на всичко. Благодаря, че има слънце, ама то па едно слънце... Тетрадката ми от тогава стои празна. Ако трябва да благодаря сега, няма да ми стигнат три тефтера. Благодарна съм за всичко.


Бях си обещала, че като си намеря работа, веднага ще се свържа с kabinet.bg, и го направих. Върнах се при психоложката, на която сега пълня главата с всякаква информация. Един час не млъквам. Горката.


Текстът не е, за да ви казвам колко ми е готино в момента. Просто, ако имате приятел, който минава през това, споделете му тоя текст или просто му кажете, че всичко е временно. Всичко минава. И хубавото, и лошото. Кажете му да опита с хоопонопоно (хавайска техника, според която повтаряш четири прости изречения като мантра. Съжалявам. Моля те, прости ми. Благодаря ти. Обичам те). Само това работеше до някъде за мен. Кажете му, че го обичате, че не е сам, колкото и самотен да се чувства. Пишете му по едно „хей, а помниш ли как...“ Депресията не е за слабаците. За чувствителните е. И не казвайте, че сте в депресия като ви се счупи нокът, разлее ви се кафето или тъпият ви шеф ви ядоса. Депресията е друго. И не е да си тъжен или ядосан. Но стига с тая депресия. Наистина, стига. Изревах я за няколко години напред. Да се маха, да изчезва. Къш. Марш. Да те няма.


Това е за днес. Мир и любов... и благодарност ви желая.

83 visualizaciones0 comentarios

Entradas Recientes

Ver todo