Buscar
  • Monika Uzunova

'Сички ще умрем.

Actualizado: 3 sept

Честит уикенд, приятели. От вчера официално живея в Барселона. След близо месец номадстване и живот в куфар, летище и хотел, подписахме договор за наем и имаме най-сладкия, малък и спокоен апартамент в близост до Камп Ноу. Ако не трябваше да опаковам, разопаковам, чистя и преподреждам отново, щях да съм много доволна, че е събота. Но стига за мен, тепърва ще ви занимавам с Каталунската столица и ще ви разказвам интересни неща за живота тук.

Днес ми се говори за смъртта. Ако има нещо, което свързва всички живи същества на планетата, то това е тя. Ясно е, че 'сички ще умрем. Рано или късно. На десет, трийсет или сто. Никой не си е тръгнал жив от този живот и, освен ако не измислят някой компютър, който да пази спомените ни и да поддържа съзнанието ни, след като тялото ни сдаде багажа, всички ще си тръгнем мъртви от тази така разкошна земя.

Помня първия ми сблъсък със смъртта. Бях прекалено малка, за да си спомням с детайли всичко, но емоциите, напрежението, тъгата и тежестта от загубата бяха напълно доловими от детския ми мозък. Беше починал по-младият брат на баща ми. Тогава той живееше някъде в Украйна, имаше красива жена, добра работа и е бил на път да стане баща, (загубил е едно бебе по същото време, когато и баща ми е очаквал да се родя). Чичо ми, за съжаление, помня чрез разказите на останалите. Била съм прекалено малка или прекалено неродена, когато той е заминал в СССР. Нямам спомен от реален контакт, но съм виждала снимките му, чела съм писма, които е писал на баба ми, и съм чувала не един и два разказа за него.

В писмата си до баба ми личеше, че е бил страхотен човек. „Мила мамо“, „майчице“, „мамче“. С такава любов се обръщаше към баба ми, че е ясно, че десетките истории, че това е най-добрият човек на света, не бяха измислица. За този ми ти мистериозен за мен чичо се твърди, че е починал нелепо в катастрофа. В края на деветдесетте години на миналия век, технологиите и комуникацията са били в процес на усъвършенстване, и е отнело хиляди писма, обаждания, ходене по институции и мъки, за да могат близките да приберат тялото му обратно в България. Накрая успяха. Идваше ковчега. Децата да се разкарат. Не помня пристигането, не съм била на погребението, само знам, че мама и татко бяха прекалено угаснали в този период.

След това се говореше, че май не е било катастрофа. Хора, които са видели трупа, казваха, че това са белези от нож. Били са го убили. Може би е бил част от секта. Жена му е била прекалено религиозна и нещо не ѝ се е понравила идеята да зарежат Киев и да отидат да живеят в Кирково. Дали е убит или е починал нелепо между ламарини, не мога да кажа. Мога да кажа само, че първата смърт, която помня, беше тиха, магична и обвита в тайна. След като поизраснах малко, ми харесваше да казвам, че си имам ангели и мен Господ ме пази, както ме пази чичо ми, който не познавам, но който ме обича и закриля от горе. Чичо Зафир. Хващам се на бас, че си говорят с часове с баща ми и правят куп важни ангелски неща на небето.


Смърт номер две. Дядо ми. Пълна мъгла, не помня нищо, защото децата пак бяха пратени да си играят... Знам, че чух, че баба ми оставаше сама. Вдовица. Горката! Ами синовете ѝ? Ами ние внуците? Защо пък да остава сама? Може би защото сега няма да има с кого да се кара по цели дни и ще готви по-малко манджа?

После другият ми дядо, после вуйчо ми. Помня само колко съсипана беше майка ми, особено след смъртта на вуйчо Васко. Беше си отишло малкото ѝ братче. Той беше артист по душа. Обичаше да рисува и да прави статуи от дърво. Още пазя една ваза от 2003 година, която ми е подарил за рождения ден. През 2003 съм била на 11 години и вероятно последното нещо, което съм искала, е ваза, но сега я оценявам много. Вуйчо ми готвеше най-странната риба в доматен сос на фурна, имаше десетки кактуси и фикуси на тавана си и правеше най-вкусния сладолед на света. Била съм в Италия четири-пет пъти, но като сладоледа на вуйчо ми с домашно прясно мляко, яйца и захар, НЕ съм яла никога повече. Не помня много смъртта му, но помня, че животът му си заслужаваше. Кой не обича вуйчо си? Беше толкова готин, защо му трябваше да умира?


Смърт номер пореден. Това го помня. В детайли, с подробности, с картини. Помня тълпата. Помня попа, помня ковчега и мраморното лице на първия истински ангел, който не можех да нарека труп по никакъв начин. Бях тийнейджър. От гадните. Беше починало братчето на приятелка в детството. Бях в девети или десети клас и знам, че момченцето се бори дълго и уморително с тумор в мозъка. Разкошно дете беше. С руси къдрички и големи очи. Мега жизнено, не спираше да кара колело след училище и да се усмихва на всички. Беше от онези хора, които като ти кажат „здрасти“, те карат да се чувстваш все едно са ти сервирали най-красивата новина на света. Спомням си колко тъжно ни беше на всички като откриха коварната болест. Ама ще се оправи, нали? Сега е в болница, но ще му мине, нали, бе? Не му мина...Миличкият.

Помня, че си говорех с Бог тогава. Абе, Боже, защо си такъв идиот? Какво ти е направило детето? Моля те, излекувай го. Излекувай го, мили Боже, ще спра цигарите и ще бъда добра, и ще правя, каквото кажеш. Не го излекува, за съжаление, тийнейджърският ми Бог. Май тогава окончателно скъсах с него. Никой нормален Бог не позволява да умират деца. Чао, Боже. Ти си ебаси тъпака.


Смърт пет. Баба ми. Знаех, че си отива… Като отидох да я видя за последен път, беше седмица преди да стегна багажите за Испания. „Бабо, няма да се видим повече с тебе“, си мислех, но ѝ казах: "До скоро, бабче". Не ѝ споделих, че идеята ми е да остана в Испания за по-дълго. Казах ѝ че отивам на екскурзия. „Леле, със самолет ли? Добре, бе, не те ли е страх?“ Баба ми я беше страх от всичко. Имам чувството, че беше предала доста от страховете си на баща ми, и ме влудяваха с тях. Абе, оставете ме да си чупя главата и да си правя каквото си искам, бе.

Когато баща ми се обади един следобед, докато двамата с Тау чакахме влака ми в гарата във Валенсия, не очаквах, че ще ми сервира точно това. „Монче, днес погребахме баба ти.“ Бях бясна! Ама как ще я погребете без мен, бе? Нали за да я погребете, тя трябва първо да умре? Това не се ли предполага, че трябва да ми го кажете? „Да не те притесняваме...“ Идиоти.

Не погребах баба ми, но я сънувах няколко пъти след смъртта ѝ. Беше добре. Облечена в индийско сари в десетки цветове и с голямо шкембе. Най-хубавото на баба ми, беше коремът ѝ. След три раждания и много нездравословна родопска диета, коремът на баба ми се беше превърнала в желирана топка, пълна с вкусни манджи. Често си играех с него, а като дете обичах да си лягам на него. Най-мекото място на света беше коремът на баба ми. Целувки, бабче. Обичам те!


Смърт номер шест. Баба номер две. Майката на майка ми. Ех, бабо. Бях купила билети на мама и тате, и се предполагаше, че на следващия ден летят към Валенсия. Обади ми се татко, късно вечерта и каза, че няма да успеят с полета. Имаха да присъстват на погребение... Баба ми не беше добре. Като я видях за последен път, беше около месец преди да почине. Не ме позна, говореше несвързано, нелогично, и беше в някакъв неин си свят. Светът на чичо ви Алцхаймер. Починала е, говорейки си с вуйчо ми или с приятелка от детството. Беше ми тъжно, защото знаех колко страдат мама и сестра ѝ – моята любима леля Даниела. Почивай в мир, бабо.


После дойде смъртта на баща ми, после на Мира. За тях говорих в друг текст и сигурно ще говоря в някой следващ. Много ми харесва идеята, че са се срещнали горе. Мира позира за снимки с шалове и шапки, а татко най-после има истински модел, който да обича камерата. Последният път, когато сънувах баща ми, беше ден след сватбата. Беше облечен в униформа на граничен полицай, вероятно защото бях минала няколко проверки по летищата в България, Дания и Италия, или пък защото татко е граничен полицай на небето. Нещо като свети Петър. Спира душите на починалите преди да ги пусне в рая. „Спомени за проверка, моля. Ти добър човек ли си? Абе, така като гледам, май си се оакал малко тука, ама влизай, влизай, ходи се изкъпи в райската баня и повече да не правиш така, ей!“

В съня ми бях с Елмира – любимата ми приятелка от детството, която се радваше, че го вижда. „Може ли да те прегърна, чичо Миро?“ Може, прегърнаха се, после аз се престраших и също го прегърнах. Събудих се, плачейки, защото имах чувството, че прегръдката беше истинска. Възглавницата ми беше подгизнала, татко беше добре и ме обичаше. Знам, че и Мира е добре и пази Тошко.


Помирих се с Бог от тийнейджърските ми години и сега отново сме си приятели доколкото е възможно.


Обичате ли Тери Пратчет? Помня колко ми беше тъжно като научих, че и той си е отишъл. Един от любимите ми литературни герои е именно неговата СМЪРТ. Щото не говори много, но пък като го прави, е винаги с главни букви, идва бързо, не го интересува какви планове имаш, свършва си работата и така до следващия път.


Чао, приятели! Между раждането и смъртта има един кратък промеждутък, който може да запълним с всякакви красоти и гадости. Дано красотата в живота ви е повече, и като дойде СМЪРТ и ви прати при свети Петър или баща ми, те да ви пуснат безпроблемно в райските си градини. Мир и любов, и живот... и смърт на нещата, които не ви служат. До скоро.






225 visualizaciones0 comentarios

Entradas Recientes

Ver todo